Sabetay Mayer (* 1922)

Устна история на комунизма в България (1944-1989)

 

Интервюто се проведе на 01.06.06.2011 г. в София, кв. Борово;

Времетраене: 1 ч. 04 мин.

 

Интервюиращ: Димитър Димов

Интервюиран: Сабетай Мойс Майер

 

Срещата ни с респондента се осъществи в светлата кухня на неговия апартамент в кв. Борово, София. Връзката ни стана след неговото участие в конкурса „Това е моето минало“ на Институт за изследване на близкото минало. Роден е през 1922 г. в Плевен в семейство на еврейски търговец – най-големият син с още три сестри и малък брат. Учи и завършва реална гимназия в Плевен. През 41-44 всяка година е мобилизиран на трудови лагери заради еврейския си произход. Симпатизира на РМС. След 1944 г. започва работа в ЕМУС като успоредно с това довършва започнатото преди 1944 образование по стопански науки. През 1948 завършва Стопанския факултет на СУ. През 1949 по-голяма част от семейството му заминават за Израел. През ‚60 г. е арестуван в обвинения за шпионаж в полза на Израел и осъден на 10 години. Излежава 5 от тях и е пуснат от затвора. Писателства. Събеседникът има тежък слух, което поражда някой дребни недоразумения в разговора.

 

С.М.: Знаете ли какво е казал [не се чува името добре... но не е Клемансо]... Този, който е бил комунист на младини, е имал хубаво сърце, а този, който е останал след 50 години на същите убеждения – няма разсъдък, няма ум.

...

С две думи да ви кажа какво е. Това е една много интересна история. [Става дума за една крипто версия за участието на Цар Борис в спасяването на българските евреи, която по думите на респондента, не е била разгласявана от „комунистите“, защото представя Борис в добра светлина – бел.и.] По едно време тоя същия телефон извънява и някакъв глас, който въобще не можах да разпозная, казва: „Вие се интересувате много от спасяването на българските евреи? Така ли е?“ – „Ама аз съм евреин. Това ме засяга, разбира се!“ – „Добре, но кой знае и кой не знае – всички взеха да пишат по тази тема. Аз искам нещо да ви кажа, но то не е предмет на телефонен разговор. Елате на ул. Любен Каравелов“ 9 ли, 11 ли... в еди колко си часа, на еди коя си дата и ще научите неща, които надали много хора ги знаят. Отивам на уречения час. Една доста възрастна жена... преди това ме посрещна едно младо момиче. „Седнете, казва, ще пиете ли нещо – чай, кафе, т.н.? Аз съм, казва, привърженичка на Дънов, дъновистка съм, но не това е причината да ви повикам. Част от архивата на Дънов... сигурно тукашните веднага ще гръмнат... имам аз! Не искам да я давам на никого, дори след моят смърт.“ Това беше преди десетина години, може би.

Д.Д.: Тази жена се обади на вас?

С.М.: Не беше жена, мъжки глас беше. Може би не е искала да записват нейния глас. „Сега ще ви кажа истината за спасяването на българските евреи.“ Най-напред вика, „Защо се спряхте на мен? Защо не сте извикали някой друг?“ -  „Това е наш проблем!“ Те може би са знаели моето минало, какво съм преживял и т.н. Не знам дали знаете, че аз след 9.IX. бях осъден за шпионаж в полза на Израел?

Д.Д.: Ще ми разкажете и за това.

С.М.: Аз ходих да взема само лекарства за жената в легацията... но както и да е. „Имам ви доверие, че тия данни ще попаднат в лице, което заслужава да се занимава с това.“ Какво става после? ... Белев е ръководител на тогава създадената Агенция [мъчи се да се сети за името – бел.и.] за решаването на еврейския въпрос, комисар по еврейските въпроси в България. Той е в тесен контакт с... първия помощник на Бекерле, който е в Германското посолство тогава, и заедно възнамеряват да ликвидират евреите в България – в старите земи са някъде около 50 000, а в новите земи, които са били присъединени към България (Западните покрайнини, Македония, Беломорска Тракия, т.н.)...  и тази машина започва да работи.

Габровски е министър на вътрешните работи, но има един негов колега, който е завършил в Полша и работи пак в неговото министерство. Извиква Белев – това всичко е доказано – и му казва „Започваме експедицията на българските евреи към лагерите, а ти ще водиш първия транспорт.“ – „Защо аз?“ – „Седемнадесет години си бил в Полша, знаеш немски, знаеш полски, наш човек си от Министерството на вътрешните работи, на който ще имаме доверие. По-добър придружител от теб... Твоята работа ще бъде само да предаваш ешелоните на германските власти.“ Той се прибира в къщи. Негов колега и спътник се заинтересува. Понеже е много възбуден от цялата работа той му разказва целия разговор между него и Габровски. Колегата отива при Дънов и му казва: „Царят е подписал указ и имай предвид, че започват извозването на евреите за Полша.“ „Извикайте при мен Лулчев“ – той е едновременно съветник на Царя и помощник на Петър Дънов. Дънов му казва така: „Ще отидеш и ще намериш Царя. Ще му кажеш от мое име, че ако един евреин замине за Полша, от него и неговата династия в България папер няма да остане!“ Качва се в колата Лулчев и започва да обикаля резиденциите – къде се е скрил Царя? Той очаква, че ще има реакции след като е подписал указа. Много от българските интелектуалци – Елин Пелин... даже от неговите лични приятели – Щъркелов... са били против екстрадирането на евреите. Царят, за да избегне всички тия работи, се скрива. Търси го навсякъде, търси го в Бистроца, в Евксиноград, във всички резиденции. Връща се – „Не можах да го намеря. Царят се е скрил!“ - „Добре, чакай малко!“ Влиза Лулчев в съседна стая, излиза след 10 минути: „Царят е в Кричим.“ Запалва той колата и отново отива при Царя и му предава думите на Петър Дънов.

Не знам дали знаете, че Царят, не бил страхлив, но все пак бил податлив на такива идеи и прочие. Оставя го и цели два часа се разхожда сам в парка, разсъждавайки върху това, което трябва да направи. Връща се, „Качвай се в моята кола. Връщаме се в София.“ Нарежда на своите хора да извикат лично Петър Габровски: „Да дойде и да донесе указа, който съм подписал за експедицията на евреите от България.“ Идва Габровски, разговарят с Царя и той пред него скъсва указа. Лулчев, който присъства, взема една парче и го слага в джоба си. „Никакво извозване на евреите към Полша“. Обаче Белев е хитър, антисемит в мозъка на костите се. „Добре, няма да ги екстрадираме, но ще ги изселим, една голяма част в градовете на Северна България, по Дунава.“ Евентуално е разчитал, че може с намесата на германските власти да промени мнението на Царя. Затова в Плевен, Видин, Русе, Никопол... изселват голяма част от българските евреи.

Същото това нещо, в същия вид се появи преди време. Навярно същата тая жена, при евентуално може нежелание да се намеся в цялата тая история, е извикала и някой друг. Това беше преди 5-6 години, сигурно се е забравила тази публикация.

Мнението на комунистите е, че спасяването на българските евреи се дължи единствено и само на намесата на интелектуалците и на Светия Синод. Това вече е втория голям въпрос за разискване. Тази история ще бъде на едно от първите места в трилогията за спасяването на българските евреи.

...

Не знам дали е по-добре да говоря на етапи, на етапи или, например, за спасяването на българските евреи, по теми?

Д.Д.: За нас ще е по-интересно да разкажете собствения си живот, защото това е история, която не се знае.

С.М.: Да, не се знае. Вие ще бъдете може би един от първите. Продължава да говори за историята на евреите в България... споменава Айхман и неговата среща с шведския евреин, който спасява голяма част от тамошните евреи.

Д.Д.: Тази история ще е по-интересна точно през погледа и опита на вашето семейство.

С.М.: Ще започна с моето детинство, как сме живели и т.н.

Д.Д.: Къде сте роден?

С.М.: В Плевен, на 10 януари 1922 г. Следващият януари ще навърша 90 години. Аз произхождам от дребно търговско семейство. Баща им има малък магазин в Плевен, но е много предприемчив. Неговата история не можах да я науча много добре, защото на 22 години, ‚45-46 някъде ме преместват на работа в София. През това време се създава Израел. Баща ми е привърженик на това неговите кости да лежат в Свещената земя и заминават цялото семейство. Тук става една много неприятна среща. Ще ви кажа по-нататък за нея. Не можах да имам контакт с него, за да си поговоря. Той знаеш 5-6 езика и то перфектно. Аз съм присъствал в магазина, когато е имало немци, власи, французи и т.н. Той говори свободно с тях за материалите, за стоките, които продаваше.

Д.Д.: Какво е продавал?

С.М.: Общ магазин е имал. Галантерия се е казвало. Имаше всичко вътре – от тия дребните части – копчета, чорапи... от този род.

Често пъти съм го намирал, като съм се прибирал в къщи, да пише нещо – с червен молив. Питах аз „Татко, с какво се занимаваш?“ – „Ще дойде време, когато ще ви информирам за всички въпроси. Сега, казва, е още рано.“ И не стана това време. Ако бях заминал с него в Израел, може би щях да науча някои работи.

Детинството е нормално за едно средно... не мога да кажа, че сме били съвсем бедни – средно еврейско семейство. Пет деца сме били всичко. Тогава образованието беше такова – имаше еврейско училище, но до 4 отделение. След завършването му отиваш в прогимназията и след нея се явяваш на изпит пред комисия от учители от града, които изпитват и гледат доколко си усвоил материята, дали ще можем да справим с гимназиалното образование.

Какви интересни случки тогава? Имаше едно, интересна работа, момче в прогимназията, което се чувстваше, че ни ненавижда. Откъде е получил едно такова...? После разбрах, че баща му е бил адвокат и е един от създателите на ратниците. Може би, бащата е разговарял в къщи за евреите, какво представляват. Той никога не се е обръщал към мен с малкото ми име: „Евреино, евреино!“ Даже понякога са си правили шеги. Понеже при нас по религия свинско не ядем. Често пъти като идвах да седна на чина намирах филийка някаква намазана с мас и т.н. с една бележка: „Изяж я евреино, това е свинска мас!“ Това са дребни работи, които изненадващо е, че при мен... брониран ли бях на тази тема, какво ли е станало, не ми правеха някакво особено впечатление. Е, не всички са му били поддръжници и са го подкрепяли... не се разбира добре ... но няколко души са се смеели заедно с него, когато аз съм ставал, вземал съм това и съм го хвърлял в коша, щото ние не ядем. Все пак малко измъчен така... без да плача.

Спомням си и един такъв случай в прогимназията. Имахме една учителка по рисуване. Стара мома ли беше, но също не ме обичаше. Като сложи някакъв предмет да го нарисуваме, първо при мен ще дойде и види. Бил съм на 7-8 години, няма и толкова. Ако не съм направил нещо, както трябва, ме удряла с някаква линия. Не издържах накрая и казах на баща ми. Той се яви в прогимназията, обърна внимание на директора и на класния наставник, че никой не разрешава да се бие. Боят е забранен. „Може да се намерят други средства, за да се накара моя син да внимава повече при работата, която сте дала.“ Тя: „Ех, тия мамини синчета! Като ги удари човек леко, веднага се оплакват.“ Не се промени обаче държанието и към мен.

Завършихме училището, постъпихме в гимназията „Александър II“ в Плевен. Пак се явявахме на приемен изпит. Тогава системата беше така: (нашата гимназия беше полукласическа – само латински, без гръцки)... тия, които вземат успеха, отиват в полукласическата, вторите по успех отиват в реалната гимназия, а третите отиват в т.нар. РУчилище – реално училище. Тези, които го завършват, пак трябва да се явяват на изпит дали да продължат и т.н. Аз учех в полукласическата гимназия.

Е, тук вече... това са годините 36-7-8-9, ражда се Симеон II в следствие на това на всички ученици им дават допълнително по една единица. Знаете ли го това?

Д.Д.: Да, на баба ми племенника, който е роден на същата дата със Симеон, той също е кръстен Симеон и са му подарили златно кръстче. А пък баба ми, която тогава е била на 13-14 години, тя си спомня тогава, че са им вдигнали оценките.

С.М.: Завърших с отличие гимназията. Но какво е интересното? В гимназията имаше боричкане между два... те не са клонове, но две групички, най-малкото да ги кажа. Едните са бранници и ратници, а другите са били с по-леви убеждения. Аз си бях създал тогава – пети ли, шести ли клас – с Лиляна. Викахме и Шърлейчето, защото имаше някаква особена прилика с Шърли Темпъл, ако сте я чувал, артистката от Щатите. Нейният брат пък беше водач на Легиона и някой път като ме срещнеха в коридора, не ме биеше, но ме предупреждаваше „Внимавай, че ще ти се случи нещо, ако объркате нещо отношенията си със сестра ми!“

Когато я изпращах, веднъж ме свариха в една уличка в късните часове на деня и ме понабиха доста. Даже ми потече кръв от носа ми, си спомням тогава. Но Лиляна успяваше да научи от брат си в кои улички имаше сложени такива групи, които да ма причакват и ме прекарваше през улици, през които бързо пресичахме. Тя бързо се прибираше и аз след това също бързах да се прибера в къщи.

Д.Д.: Споменахте, че в гимназията имало две групи...

С.М.: Бранниците и с леви убеждения, Ремсисти. Аз бях повече привърженик, но не смеех да участвам, на РМС. Спомням си един такъв случай: класният наставник, Стоил Димитров преподаваше по история. Той беше един от отявлените привърженици на Легиона, участваше в ръководството. В училище се провеждаха сбирки, на които някои изнасяше доклади, и ние трябваше да присъстваме. Пред мен на чина стоеше едно момче от Пелешак и аз много го закачах с крака отдолу. Той се ядоса един път и с двата си крака ми хвана крака, притисна го и аз не мога да се измъкна. Почнах да се смея. Стоил Димитров: „Абе я, стани ти! Аз ви знам, че всички евреи сте левичари. Ти си един от тях. Моите презрения към теб...“ Той си мислеше, че аз се смея на неговите изказвания. Малко му беше да каже, че не трябва даже да учим и прочие. След като свърши тази среща аз му обясних, че моят смях не се дължи на... (аз даже някой път не ги слушах тия доклади). Обяснявам му случая. Нито се извини, напротив даже, започна почти всеки час да ме вдига на урок. Аз обичах историята. Да ме хване някой път и да ми пише двойка. Но не успя да направи тази работа.

Имах много други такива много премеждия по линия на легионерите в Плевен. Излизаха по улиците, пееха маршови песни. „Нек‘ да знаят наш‘те мръсни врагове, чифутите, че българинът знае как да мре! През кръста със сабя препаши ме, дай ми пушка във ръка...“ и т.н.

Д.Д.: Защо не смеехте да влезете в РМС или по-близко да се асоциирате...

С.М.: Затова защото на няколко пъти са правели проверка на къщите на ремсистите, пак лично ходил Стоил Димитров. Търсили са известни такива... а те ги знаеха кои са и към тях имаха едно такова специално отношение. Самите мои родители казваха „Не бива!“, защото легионерите щяха да научат и можеха да предприемат някакви други, по-агресивни мерки към. Но това не пречеше да помагам с каквото мога. Например, когато се събирахме нашите компании (аз умеех да играя гюбек, не знам дали ги знаете, тия турските кючеци), събирахме пари и цялата сума, която се получаваше от тия мои игри, се предаваха на някои от нашите момчета – Соломон Леви, който след това стана градоначалника на Плевен... отиваха по тяхната линия за подкрепа на съпротивителното движение. Но отбягвах да вземам лично участие. Очаквахме някакви допълнителни репресии – като евреин и като ремсист. Двойна работа. Така и така не ме обичаха легионерите. Нали ти казах, всичките като ме срещнеха на улицата и ме предупреждаваха, защото Лиляна беше много красива, една от най-красивите девойки, да се каже, и тя – моя приятелка.

Какво още мога да кажа за това време...? След като свърших гимназията влиза Закона за защита на нацията – с много тежки последствия за нас евреите. Какво имам предвид? Например, трябваше баща ми да плати една глоба в размер на 200 000 лева тогава и за да я плати, трябваше да продаде половината от магазина. Имаше и вечерен час – 21.00 часа. А, закъснееш една минута, тежки последствия може да има за теб. На вратата имахме „Еврейско жилище“. Ще ви покажа после значката ми – трябваше да се носи на ревера. Забрана за посещение на определени улици, разходки по улиците, на магазини и т.н. Какво съм преживял от тези моменти? Имах и пътен лист... ще ви го покажа. Имах голям успех и се бях записал да уча в Медицинското...

Д.Д.: Академия? В Плевен?

С.М.: Не! В София. Тогава още нямаше в Плевен. Но като излезе Закона ми забраниха и прехвърлиха в Правния факултет. И от там ме изхвърлиха и имаше едно държавно училище за финансови и административни науки, на „Раковска“, близо до „Граф Игнатиев“. За да се явявам на лекции, трябваше да получавам жълт пътен лист. За да ходя на работа, също трябваше да ми подписват... всички тия работи ги пазя.

Д.Д.: Пътувахте от Плевен до София.

С.М.: Да! Тогава имаше и един такъв случай с тия значки. Спомням си, на „Граф Игнатиев“, там, където бяха колоните, ме спират трима души. Проверяват дали съм зашил добре значката. Единият с едно ножче съвсем ясно откъсна конеца и успя да откъсне значката. „А-а, ти значи искаш да я махаш лесно!“ и т.н. Почнаха един бой. Паднах долу, но понеже вече бяхме научили – свих корема, ръцете сложих на главата да предпазя очите, тия части. Пак хубаво беше, че ги спират други, който са наблюдавали: „Какво ви е направил? Защо?“ – „Какво!? Искате да защитавате един евреин!?“ Даже имаше един едър, си спомням, се приближи към тях, ама доста настървено и те побягнаха. Мисълта ми е, че още тук личеше не целият български народ поддържаше антиеврейското законодателство и мерките, които се приемат срещу евреите в България.

Една друга случка интересна, която исках да ви опиша. Моята леля Тамар живееше на около 200-300 метра от нашата къща. Обажда ми се и ме вика, че чичо ми нещо се поболял, да го занимаваме нещо. Ние играехме тогава таблет. Добре, ама аз съм се увлякъл, погледнах часа – то 21.00 часа. Ееей! А телефони нямаше. Викам, „Ако не се прибера в къщи, нашите ще се разтреперят, няма да знаят какво ства.“ Реших тогава – улицата „Средна гора“ е една такава дълга, стръмна – ще се движа по сянката. Две-три минути бях само закъснял, а те са 200-300 метра – ще изтичам лекичко. Вече съм на „11-април“, точно преди да вляза в нашата къща и Шишко, така му викахме ние, един полицай, който беше излязъл да търси нарушители. Аз опитах да се скрия плътно до стената, но той ме видя и освети: „Я-я, ела тук! Знаеш ли колко е часа? Колко ти е часа?“ Девет и три минути. „Къде си...?“ – „Ами чичо ми, викам, не е добре. Играхме карти и просто забравих.“ – „А! Вие всички сте тарикати, ама аз съм по-тарикат от вас! Я тръгвах с мен!“ И ме закара в областното управление. Не си спомням името му на началника... един неприятен към евреите. Това не е толкова важно! Аз съм вънка и чувам как докладва: „Другарю началник, намерих един нарушител!“ Той си се занимава нещо вътре, но аз го чух, защото отвориха през това време нещо. „Вкарай го вътре!“... „Абе, ти, колко е часът?!?“ – „Само две-три минути...“ – „Няма значение, нали знаеш, че след 9 ви е забранено да ходите по улиците. Я-я, малко по-насам ела!“ Аз се приближих и с един саблен удар зад главата – веднага паднах долу. Вкараха ме долу. Аз викам: „Искам да се обадя на нашите...“ По пътя исках да го подкупя този. Той няма часовник, а моят беше Тисо – хубав. „Ще ти подаря тоя часовник. Искам само да уведомя нашите...“ – „Дай ми часовника, че аз нямам!“ Взема го пак часовника.

Два дена ме държат долу в Управлението. Нашите пощуряха. ... братовчед, на голямата сестра са имали някакви връзки и са разбрали и се чудят сега как да ме освободят. Една вечер пак докладва тоя Шишкото... началникът открехва завесата и вика „Я, ела ще направим една игра с теб!“ Вкараха ме във вътрешния двор. „Събличай се!“, казва. Съблякох се и почнаха да ме въргалят в снега, докато целият се покрих... станах снежен човек. Разрязаха ми очите и устата да дишам... „Ха-ха!“ Шишкото вика: „Ей, за първи път виждам жив снежен човек“. Все пак спряха тая игра, де. И добре, че са ми направили едно добро – върнаха ме долу, имаха разни биячи – понабиха ме. Добре, че раздвижиха кръвта в мен иначе можеше да получа някакво заболяване – тоя студ навън, целият си гол, обвит в сняг. Нямаше последствия и след това, на другия ден ме пуснаха.

Много такива случки – премеждия.

Д.Д.: Коя година се случи това? Помните ли?

С.М.: Това е ‚43-а.

Д.Д.: Какво работехте, докато учихте в София?

С.М.: В Тъкаческата фабрика Аронов. Имам и за нея пътен лист.

Д.Д.: Пак в рамките на трудовата повинност?

С.М.: Не! Това си беше работа. Ще ви кажа за трудовата повинност. Всички, които навършат 21 години, ни пращаха да работим по трудовите групи. Едната беше в Македония, на юг от онова градче, дето го кръстиха на Георги Димитров (Димитровград в Сърбия). Там правихме улиците, павирахме ги. Това беше ‚42. ‚43 година бях в Ихтиман – правихме шосето Ихтиман – София. От там имам и снимки. А през ‚44 година бяхме на Искър, правехме моста. Това беше един от неприятните обекти, защото там Искъра е дълбок, а се копаеха основите на едни площадки – този, който е най-долу, трябва с лопата да извади пясъка и тинята до горната площадка, от там да се прехвърли на следващата и т.н. Тези, които са долу, им капе непрекъснато. Тази мобилизация беше от март до октомври включително. Ноември вече ни пускаха. Имам и официални документи за тези работи.

Д.Д.: Това беше задължително за всички евреи?

С.М.: Младежите само – от 21 до 40 години. Старите – не!

Д.Д.: Кога завършихте университета?

С.М.: Стана една такава. Стана много тежко да пътувам и да се явявам на изпити... След 9.IX. септември се случи една много интересна история, важна за моя живот. Вече бяха паднали всички закони и ограничения. Иван Вълов става секретар на Областния комитет на РМС в Плевен, пък аз ходих там да ползвам една пишеща машина. Печатах част от моите произведения, които бях написал за нашата компания – стихотворения, такива работи. Един път той мина покрай стаята и чул моето бързо тракане на машината. Извика ме и ме зачисли там на работа. Трябва да е било октомври или ноември месец 1944 г. Започнах работа като машинописец в Областния комитет. Иван Вълов беше много свестен човек, дявол да го вземе. Жена му още е жива. Обаждам и се от време на време.

Д.Д.: С него откъде се познавахте?

С.М.: Не се познавахме. Тогава се запознахме. Той чул как тракам. Преди това той беше в затвора в Плевен. Нашите тогава разбиват стените и ги пускат на свобода. Трайчо Костов и той е бил в Плевенския затвор. Даже Иван Вълов ми беше дал да набирам негови материали. После той (Иван Вълов – бел.и.) се премести в София и мен ме премести. Тогава ни признаха всички семестриално завършени години, когато бяхме изключени (преди 1944 – бел.и.) Аз бях учил ‚42-‚43 и ‚44. Бях семестриално завършил във Финансовото училище. Решавам, че все пак трябва да имам някакво образование... вас не ви знам, но аз съм вярващ, и си викам: „Господи, трябва да завърша висшето си образование!“ Казах аз на Иван Вълов. „Добре! Давам ти срок само до февруари, до края на годината, ако успееш да си вземеш изпитите... веднага след това трябва да си на работа!“ Пак имам документи за това – всичките изпита, 45 ли, 46 ли, за четирите години ги вземам в този отрязък. Въпреки това бях с най-добър успех. Но какво да ти кажа? Тогава не бяха така тежки предметите, толкова големи. ‚45-‚46? Не! Тогава ли завърших? Май 1948 г. Няма значение! Онези години  университетите нямаха такива тежки предмети. По-леко беше изучаването. Можеш ли да си представиш все пак – 45 изпити в 5 сесии, по десет изпита на сесия. Вие имате висше образование? Все пак знаете как се вземат изпити, колко е тежко сега. Тогава не беше така. Искам да кажа, че не мога да си припиша някакви особени качества. Нормално ги вземах. Имаше едно момче, което ме снабдяваше. Той се явяваше преди мен и ми казваше за някакви слабости. Например, помня един казус за един преподавател по социология, май. Навремето бил дал предложение за един специален закон (за икономическото образование). „Като изпитва ученик по тая тема, много често пита „Знаеш ли каква е съдбата на този закон?“ Ако този, който пита не знае, вдигни ръка, кажи му и той ще ти пише веднага бележка.“ Аз така и направих. Когато попита за съдбата на този закон, аз казах: „По ваше предложение, с ваша помощ беше създаден еди кой си закон, който после...“ - „Кажи си номера, момче!“ (Смее се).

Така завърших висшето си образование.

Д.Д.: После върнахте ли се при Вълов на работа? Той къде работеше всъщност?

С.М.: Върнах се! Беше в Съюза на... Венелин Коцев тогава беше на ЕМУС (Единен младежко-ученически съюз), а ние бяхме в СНМ-ето Съюз на народната младеж в България. Аз бях писар, по счетоводството, по деловодството. Уважаваха ме всички.

Д.Д.: Станахте ли тогава член на РМС или на Партията?

С.М.: Станах член през ‚45 година. Имаше един партиен набор... как му викаха тогава? Всички, които имаха желание, можеха да се запишат. На едно голямо събрание в читалище „Съгласие“ в Плевен. Цялото беше пълно и всички, които бяха там се записаха. Преди това бях и на РМС член. А после с тая Партия какво стана...

Д.Д.: Разкажете ми. Вие споменахте за проблемите, които сте имали покрай лекарствата на съпругата ви. Споменахте, че са ви осъдили за шпионаж. Каква беше тази история?

М.С.: Бях тогава на работа в Управлението на кинематографията, тогава Венелин Коцев беше председател.

Д.Д.: Коя година се случва?

С.М.: Това е ‚55 – ‚56 г. Той беше началник на управлението, а аз бях заместник началник на управлението по икономическите проблеми. Моята съпруга е българка (тя е още жива, благодарение на това) се разболя от бронхоектазия – това туберкулоза на бронхита. Лекуващият лекар, д-р Антон Пармаков ме вика и ми казва: „Виж какво, тя може да се спаси, само ако има огромни количества стрептомицин, който с тръбичка трябва да вкараме в болния бронх. Иначе няма да има никаква ползва, ще се зарази целия дроб.“ Брат ми вече се беше изселил в Израел и аз му пиша едно писмо. Той ми отговаря, че ще ми изпрати стрептомицин в количества, каквито искам, но тогава там беше тера инкогнита, съюзник на Щатите, нямаме никакви дипломатически отношения, никакви търговски връзки, нито туристически, нито нищо. „Единственият начин, по който мога да ти пращам лекарствата, е по куриера на легацията. Ако си съгласен, пиши.“ Кой ще мисли тогава, макар че бях член на Партията. Жената ще умре, ако... „Пращай!“, вика. Ходих четири-пет пъти ходих в легацията, за да взема тия лекарства, да ги предам на д-р Пармаков и на жената. Спасиха я.

И след 4-5 години чак Венелин Коцев провежда едно събрание, че след един хубав ход на нашето разузнаване, цялата агентура на израелските шпиони в страната попаднала в наши ръце. Той мислел, че и аз съм в това число.

Идва в България Людмила Хитаева (фамилията не се чува добре) на посещение, тя е руска актриса от „Тихий Дон“. Вика ме Венелин Коцев и казва: „
Слушай сега! Тя е малко капризна жена, тя иска да посети Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Търново, София – заминаваш преди нея. Намираш и най-хубавите стаи по хотелите. Ще вземаш всички бележки по разходите, изпреварваш я в следващия град и т.н.„ Това е вече ‚60-а година, тръгвам да уреждам тия проблеми, които Венелин Коцев ми каза. Трябваше да тръгвам за Пловдив – имаше тогава самолет за Пловдив. Взех си билет, а Управлението на кинематографията се намираше на ъгъла на „Раковска“ и на „Царя“. Там нали има една градинка. Тръгвам вече да хващам, да ме откарат до летището и в градинката един едър такъв ме хваща тук за ръцете „Ти ли си, казва, началника на парите на Управлението?“ „Аз съм!“, викам. „Ела с мен. Началникът те вика!“ - „Не мога сега, защото пътувам за Пловдив.“ „Непременно трябва, той иска да те види!“ Една Волга ме чака на „Аксаков“, вкараха ме вътре двама, седнах между тях. Казвам им, че аз имам задача... закараха ме пред вратата на Централния затвор, една килия, бум, вътре! Три-четири дни ме държат без нищо. Аз не знам за какво са ме хванали. Допусках, че... харесвах една жена на един военен. Беше много хубава, ама нищо не направих. Попречиха ми... Може би, със затвора иска да ме сплаши. Нищо друго няма! Откъде да знам аз защо?! Вика ме там заместник началника на Държавна сигурност: „Я, си разкажете автобиографията!“ Аз разказах. „Я, сега кажи за твоята вражеска дейност!“ Аз: „Какво!? Ти знаеш ли, че аз ще ти търся сметка за тия думи?!“ - „Я, не се прави, я, кажи как си ходил в легацията?“...

Тук има много премеждия, много интересни, много предложения са ми правили в тоя затвор... Получавам 10 годишна присъда, от които пет години лежах. В началото бях в Плевен – беше добре, че сестра ми пращаше пари, но след това Старозагорския затвор го правят политически и ме прехвърлят там. Там беше по-тежко... Да отворим една скоба... не бяха толкова тежки годините в затвора. То ти тежи най-много, че си лишен от свобода, че нямаш право, всичко е под свирка, закуска под свирка, на храна – под свирка, до обекта – под свирка, на кино – под свирка, всичко ти тежи... Имаше час за разходка, само един час на ден. Тия работи са описани в книгите ми.

И все пак спасихме жената. Още е жива.

Д.Д.: Сигурно ви изключиха от Партията?

С.М.: Е-е, веднага. А преди това преживах друго премеждие, но смятам да спрем до тук, че трябва да почина малко. Ще продължим друг път.