Metodi Spasov

Тогава вече аз станах много предпазлив. Пазех се да не се включа в някакви опасни авантюри. Никъде не съм взел участие след 9 септември. Бях момче. Обаче сега, когато аз поисках да прегледам моето досие, и ми го дадоха, то се казва Дело за оперативна разработка, ДОР, и вътре видях как са почнали да ме следят - от петдесетте години, тридесет години аз съм бил следен. Вътре описано всяка моя крачка. Един моя съвипускник и той ме следеше, обаче аз бях хитър. Как разбрах? Щото ние не бяхме много големи приятели, а изведнъж той се сближи много с мен. Даже на жена ми тогава казах, тя беше свидетел, че той ме следи. След това в делото, в досието ги видях всички наши срещи как ги е описал. Един друг мой съвипускник и той ме следял...

Моят брат Борис Спасов беше от Американския колеж, беше един ас във всяко отношение – и първенец в учението, и в спорта, много хубаво момче. Той се разболя и комунистите го довършиха. Моят зет, на голямата ми сестра мъжа и – той получи смъртна присъда. Комунистите го убиха. Мен са ме разкарвали по Белене и слава Богу, така по една случайност се отървах от там. Имах един приятел – Кирил Никифоров, Бог да го прости, той беше от Дойче шуле, но едновременно с това се беше замесил в една комунистическа конспирация преди Девети и беше станал активен борец и всичко беше... много ме обичаше. Той ме спаси и ме изведе от Белене.

Как се запознах с нея... това беше през 60-та година и аз живеех... не съм бил някакъв бохем, или нещо женкар. Обаче, ей така, бях безгрижен малко. И майка ми непрекъснато само това ми повтаряше „Ожени се, ожени се, ожени се!“ И тъй като аз съм голям любител на клавирната музика, я срещнах с един мой приятел на едно място. Тя ми изсвири тогава някои нeща, които на мен много ми харесват и се запознахме... след шест месеца се оженихме.

О, тогава аз имах един много тежък случай. Аз бях във Военното училище и бях в отпуска. Обаче аз винаги ходех цивилен по улиците. Точно пред Пощата ме спира един пиян руски войник. Аз бях много силно рус. Приличах на германец. Той ме спира и ми иска паспорт. Аз го бях забравил. Той извади пистолета, гръмна и ме заведе в Славянско беседа. Там тогава директор беше Тодор Живков. Там който влезе, излиза с краката напред. Това беше най-ужасното място. Съжалявам, че някой не го е описал. Всяка вечер там изкарваха камиони с трупове. Влизаме вътре, той ме представи там на някакви партизанки. Викам: „Вижте, аз съм българин.“ И те ме виждат, че съм българин, говоря перфектно български, но му се радват на него, че хванал немски... и ме затвориха в една стая. Обаче в коридора срещнах един познат, големец и викам „така и така“. Той ми спаси живота. Тоя човек – Миленков, няма да го забравя. Господ е бил добър.